Преди една седмица имах възможността за първи път да прекрача боса свещената граница между сакрално и профанно, прекрачвайки входа на джамия – тази на пловдивската Джумая в рамките на Нощта на музеите и галериите. Тогава тя извънредно бе отворила вратите си, за да приобщи посетителите към културата, която символизира и репрезентира, и в същото време да приобщи същата тази култура към Нощта на културИТЕ, каквато се опита да бъде Нощта на музеите и галериите в Пловдив (и в някакъв смисъл успя, но и самият стремеж към това си е успех сам по себе си).
Няма да се увличам в разкази за самата джамия, за културата, религията, архитектурата и т.н. Ще споделя само какво ми направи впечатление в поведението на част от посетителите. Всъщност ако трябва да го представя сбито в няколко думички, то те вероятно биха били нещо като доловената възмутена реплика “Ама как така ще си събувам обувките, абсурд, тия луди ли са, няма да им влизам в джамията” или неща от сорта в същия дух и тон.
Какво всъщност чух аз в тези на пръв поглед безобидни реакции? Ами чух как звучи българската толерантност. Ъъъ, по-точно чух как звучи българската “толерантност”. Прословутото иначе и сочено като национално качество в този миг ми се разкри като най-обикновено предрешено като толерантност туристическо любопитство към това какво толкова има в джамията на “тия” (така наречени, както стана ясно). Любопитство от високомерната камбанария на една доминираща (но иначе уж толерантна) култура, въоръжена обаче с … национални обувки.
Има някакво противоречие в начина, по който изкованата като национална (т.е. хомогенна) българска култура се помирява със своята (всъщност) мултикултурност. Другият ( в случая мюсюлманската религия и нейните норми) в тази култура хем го има, и значи щом го има, ние сме толерантни, хем обаче малко ни е срам да се докоснем до него, да го приемем като част от едно общо духовно богатство, достатъчно ни е, че му позволяваме да бъде. Гордеем се с тракийските съкровища, така сякаш не са тракийски, а български (т.е. национални), но ни се струва абсурдно да събуем обувките си в знак на почит и уважение към тази очевидно оставаща си проблематична част от културата ни, от историята ни и от непосредственото ни настояще.
Идеалният пример за институционализирано културтрегерско тяло, инкорпорирало в себе си учебника по история.
