Упадъчно капиталистически диско на връх 10 ноември

Споменът ми за първия голям купон, на който съм присъствала, датира от 6-тата ми годишнина. Това беше парти (колко странно звучи тази дума, отнесена към онзи социален контекст), организирано от родителите ми по повод “освещаването” на новия ни дом, първото ни собствено жилище, което семейството ни като състоящо се от четири члена, следователно една устойчива “основна клетка на социалистическото общество”, бе получило правото да закупи (разбира се, след като си бе изчакало реда).

Този купон се състоя точно преди 20 години (без един ден). По една случайност освещаването на новия ни (соц) дом съвпадна с новината за свалянето на Тодор Живков от поста генерален секретар на БКП.

Радостта на възрастните, която тогава не разбирах, но от която въпреки това бях заразена, бе голяма. Последният ми спомен от тази нощ бяха танци под звуците на модерното по онова време “упадъчно капиталистическо” диско, въртящо се по новозакупения от чичо ми китайски касетофон, който тогава бе върхът на технологиите.

***

От тогава бащиният ми дом много се е променил, вече не изглежда соц, (въпреки че, признавам, един страничен поглед вероятно би открил в него нещичко, което да носи полъха на “онова” време, а и мисля, че по-старият и от мен самата чушкопек все още работи). За да разбирам по-добре начина, по който изглежда той сега обаче, ми е необходимо да помня как е изглеждал той тогава.

В собствената ми лична памет 10 ноември няма как да бъде чак толкова емблематична дата, имайки предвид, че трудно може да се каже, че тя е разполовила личното ми съзнателно битие на живот “преди” и “след”.

Отвъд теоретичното поставяне на 10 ноември като начало на “демократични процеси” и като начало на един нов исторически период и психологическата нужда от такава дата, белязваща това “начало”, обаче, не съм убедена и че тази дата е категорично емблематична, от гледната точка именно на това това т. нар. “начало”.

Самият факт, че родителите ми и техните приятели вместо да бъдат стъписани от падането на един режим, обещаващ светло бъдеще и всеобщо равенство, са били щастливи и са видели в това събитие повод за празник, означава поне донякъде осъзната необходимост от такъв тип промяна, макар и едва ли съзнателно артикулирана като такава. А сещате се, подобна “революция” в съзнанието няма как да се случи с магическа пръчка за една една нощ.

Ако погледнем отвъд всякакви големи обощения, отвъд историко-политико-икономическата привилегирована гледна точка към “нежните революции”, към “промените”, “прехода” и пр., ще видим, че може би те биха били невъзможни не само без падането на берлинската стена, но и без много по-дълбоките и продължителни промени във всекидневното съзнание и всекидневния живот на обикновения човек, предхождащи поставяния като границата на два различни свята 10 ноември 1989 г. – аспект, пренебрегван от гореспоменатия подход към събитията.

И тези всекидневни съзнания и живот, доспъни най-вече чрез спомените ни, които поради дистанцията на времето и изживения живот имат свойството да изкривяват “обективната” (ако такава въобще е възможна, но и в случая не толкова важна като обективна), истина, са важни, говорещи, живи носители на ценна информация, която би могла да бъде полезна за разбирането ни не само на самия преход като такъв или на проблемиатичния му и оспорван край, но и на неговото начало, независимо от това дали притежателят на тези спомени разказва за живота си “преди”/респ. за живота си “след” с носталгия или с ирония, с копнеж или с отвращение.

Ето защо присъствието на диското в културните потребности и потребления на обикновения “социалистически” човек е не по-малко емблематично от истроическия пленум на ЦК на БКП на 10 ноември преди 20 години.

Същото важи за дънките, за Бийтълс, за кока-колата, за тайните посещения на църква (независимо от това, че “религията е опиум за народа”), за политическите вицове, за пътуванията отвъд Желязната завеса, копнежът по стоките от Корекома, за всичките малки и големи вмешателства на капиталистическия хаос в стройния ни социалистически ред; и не защото първият е станал причина за подкопаването устоите на втория, причинно-следствената връзка не е и точно обратната, а може би е по-скоро двустранна – взаимнно катализиране на насрещни прониквания и процеси, протичащи на различни нива, еволюция “отдолу” – революция “отгоре”.

Разбира се, такъв тип подход към “тогава” (и към “сега”) не е самодостатъчен, но не бива да се забравя като възможен и равностоен аспект на историческите, политическите и икономическите измерения на събитията преди, след и около 10 ноември.

Подобни обяснителни подходи вече започнаха да намират своите научни основания и да набират скорост, но като изключим проектите на Георги Господинов, повечето от тях остават встрани от общественото и медийно внимание (тук няма да се спирам на причинето за това, тъй като са сложни и комплексни и биха могли да бъдат тема за отдлено разсъждение).

Така че нека просто да извадим стария касетофон от килера и да послушаме малко диско от 80-те.

***

Ще завърша този текст така, както го започнах – с личен спомен за 10 ноември 1989 г., този път на човек, имащ право и можещ да говори за социализма много повече от мен:

“…10 ноември, просто никога няма да го забравя, тръгнах от Полиграфическия комбинат до “Феята” да изпия една бира и вървях спокойно, дишах с пълни гърди и просто се чувствах толкова свободен, изключително свободен. Както се чувствам и до днес…”.

А вие как си спомняте 10 ноември?

*Този текст (с малки корекции) е писан за и публикуван на сайта actualno.com

За обувките и толерантността (от една босонога)

Преди една седмица имах възможността за първи път да прекрача боса свещената граница между сакрално и профанно, прекрачвайки входа на джамия – тази на пловдивската Джумая в рамките на Нощта на музеите и галериите. Тогава тя извънредно бе отворила вратите си, за да приобщи посетителите към културата, която символизира и репрезентира, и в същото време да приобщи същата тази култура към Нощта на културИТЕ, каквато се опита да бъде Нощта на музеите и галериите в Пловдив (и в някакъв смисъл успя, но и самият стремеж към това си е успех сам по себе си).

Няма да се увличам в разкази за самата джамия, за културата, религията, архитектурата и т.н. Ще споделя само какво ми направи впечатление в поведението на част от посетителите. Всъщност ако трябва да го представя сбито в няколко думички, то те вероятно биха били нещо като доловената възмутена реплика “Ама как така ще си събувам обувките, абсурд, тия луди ли са, няма да им влизам в джамията” или неща от сорта в същия дух и тон.

Какво всъщност чух аз в тези на пръв поглед безобидни реакции? Ами чух как звучи българската толерантност. Ъъъ, по-точно чух как звучи българската “толерантност”.  Прословутото иначе и сочено като национално качество в този миг ми се разкри като най-обикновено предрешено като толерантност туристическо любопитство към това какво толкова има в джамията на “тия” (така наречени, както стана ясно). Любопитство от високомерната камбанария на една доминираща (но иначе уж толерантна) култура, въоръжена обаче с …  национални обувки.

Има някакво противоречие в начина, по който изкованата като национална (т.е. хомогенна) българска култура се помирява със своята (всъщност) мултикултурност.  Другият ( в случая мюсюлманската религия и нейните норми) в тази култура хем го има, и значи щом го има, ние сме толерантни, хем обаче малко ни е срам да се докоснем до него, да го приемем като част от едно общо духовно богатство, достатъчно ни е, че му позволяваме да бъде. Гордеем се с тракийските съкровища, така сякаш не са тракийски, а български (т.е. национални), но ни се струва абсурдно да събуем обувките си в знак на почит и уважение към тази очевидно оставаща си проблематична част от културата ни, от историята ни и от непосредственото ни настояще.

Идеалният пример за  институционализирано културтрегерско тяло, инкорпорирало в себе си учебника по история.

Опитът отвъд националната реторика (или 22 септември в контекста на плурализъм на идентичности)

“Това е финалният продукт на национално-освободителните усилия, един универсален комплексен акт на цялата българска общественост, с който се слага край на психозата на зависимостта и България окончателно сваля фесовете, повече духовните” . Това каза вчера историкът проф. Андрей Пантев в някакво интервю във връзка с честванията по повод 101 години българска Независимост.  На някого да му настръхна косата от прилив на гордост? Избирам и слагам този цитат тук на съвсем случаен принцип. Де факто няма никакво значение коя от видните ни обществени фигури е изрекла тези думи, нито пък по повод на кой точно национален празник, защото всички слова, както се полага на едно такова събитие, звучаха по този гордо патриотичен, високопарен, социално легитимен и по мое мнение празен начин. Разбира се, имаше различни вариации по темата, но общият тон на съдържанията (и на думите, и на практиките по време на честванията) , както обикновено преповтаряше скучната патетика на учебникарската щампа за величието на българската държава и нация.

Странно, но не намерих официални данни за броя на хората, присъствали на въпросните чествания в София, например. Въобще нацията (не тази абстрактната, а аз, ти, приятелите ти и т.н.) нещо ми се позагуби във вчерашния национален празник.

За сметка на това научих от “първа ръка”, че редиците на ентусиазираните от Независимостта ни граждани били доста рехави. Забавното в случая е, че тази информация получих от може би един от най-заинтересованите (в смисъла на “имащ интерес”) от националния празник хора – търговец на ръчно изработени трибагреници Нали се сещате, един от онези симпатични чичковци, накачулени отвсякъде със знамена, които можете да срещнете по такива събития ( хм, както впрочем и преди големи или не толкова големи футболни драми, например).  По пътя си към сборния пункт на предстоящото велошествие, на което като потенциален пазар за стоката си възлагаше особено големи надежди,  той се поспря, за да сподели сполуките и несполуките си от търговията с българския патриотизъм. Обясни как си записвал в един тефтер всички важни исторически дати, както и други събития, на които според неговата “маркетингова стратегия” продажбите му би трябвало да бележат значителен възход – уви, вчерашната историческа дата не бе донесла особено големи приходи.

Споделям тази обикновена случка, защото предприемаческият опит и отношение на този човек към българския патриотизъм и неговите символи ми се виждат малко по-смислени, адекватни и близки до всекидневния свят на българина, чиито елементи в крайна сметка удържат неговата идентичност, отколкото високопарните слова, с които започнах тази публикация. Опитът отвъд реториката предлага малко по-различна оптика към националното. Поради непосредствения си ежедневен досег  до (хм, нека ги наречем в случая) “потребителите на трибагреници” той е в много по-голяма степен наясно с нивото и съдържанието на националната ни гордост, с това какво вълнува и какво не вълнува София и нейните граждани, от един професор по история, например, все още мислещ науката “история” и нейното значение през патоса на  “величавото минало на 1300-годишната ни държавност”, осмислящо настоящето ни.

Не знам колко знаменца е продал чичкото по време на велошествието, но знам, че то, за разлика от националния празник,  събра на едно място повече от 1500 души – усмихнати и слънчеви хора от всякакви възрасти, обединени от обща идея и интереси, превърнали се в достатъчно важна опорна точка на техните идентичности, за да си струва тя да бъде отстоявана (граждански) активно и колективно.

И накрая, едно уточнение, вместо заключение – не оспорвам политическото и социалното значение на факта на Независимостта ни. Това, към което се опитвам да насоча вниманието, е необходимостта от преосмисляне на националното – на ниво официални дискурси, символи, ритуали, смисли, за да може те да си кореспондират по някакъв адекватен начин с практиките, на чието ниво очевидно се случват някакви други неща – неща, които историята (в смисъла й на национална митология) не успява да обясни.

Свобода, а не страх!

Избрах първият ми постинг да бъде посветен на нещо изключително важно и актуално – предстоящият  простест срещу тоталната всеподназорност в публичното и частното ни (физическо и виртуално) пространство и опитите за нейното институционализиране в разрез с основни граждански права и свободи. Аргументът,  привеждан като легитимация на тези опити, е “сигурност”. Бюрокрацията (националната и европейската) смята, че може да бори престъпността с … хм, още бюрокрация. Аз обаче се страхувам от свръхбюрократизацията, опитваща се да се превърне в по-важна от индивида и от гражданина, малко повече, отколкото от  “тероризма”. И не мисля, че понятието “сигурност” трябва да бъде отъждествявано с “всевиждаща власт” и да се превръща в опозицията на “свобода”.

Така че нека не “бягаме от свободата си” и да заявим смело и категорично “Свобода, а не страх!” .

Информация за протеста, който ще се проведе утре, 12 септември, както и за съпътстващите го инициативи, постигнатите до този момент резултати (защото има такива) и идеите, стоящи зад този призив, можете да откриете на http://svobodata.org/.